|
|
|
| 14 Март 08, 19:37
/ Автор: Дамян Дамянов(с малки промени от нас)
|
| Приказка |
|
Заспиваш ли?Май,че те събудих?
Прости ми,че дойдох притеб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на твоята душа!...
Самичък бях ,а исках да говоря...
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди!Ще си отида скоро.
Доведе ме на бурята плача...
Ще седна до главата ти ей тука
ще ти разкажа приказака една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
...Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връшал в своя дом
вместо сърце под ризата си скрито,
той носел зла и кървава кама.
Причаквал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му от кръв ръжда не хващал!
Човекът бил от дявола по-лош.
Ала веднъж той паднал от умора,
на кръстопътя прашен той заспал.
Подритвали го бързащите хора,
но никой до главата му не спрял.
А само малко дрипаво момиче,
лицето му покрило със листо.
Разплакал се разбойника тогава
разплакал се за първи пъ.Защо?
Кое накара това сърце кораво
от кървав поглед сълзи да текат,
една ръка по-топла от жарава
на главорез дала онова,което той
не бил откупил с нищо,ни с обир,ни с кървава кама.
Но ти заспа!...А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче где е то?
Което стоплило разбойника,
а мене не стопли нивга тъй защо?
Студени са стените на затвора
студено е и моето сърце.
Аз искам искам да живея,
а не да гния като някое псе. |
|
